I'm Only Happy When It Rains

Писмо от пионерски лагер

Скъпи мамо и тате, ръководителят ни каза да напишем писма на родителите си, ако сте видели наводнението по телевизията и се вълнувате. Ние сме наред. Водата само отнесе една палатка и два спални чувала. За късмет никой от нас не се удави, защото, когато това се случи, всички бяхме в планината и търсихме Васко.

А да, позвънете на майката на Васко и и кажете, че той е наред. Само не може да пишка заради гипса. Аз пък се повозих на джипа на спасителите. Беше супер. Никога нямаше да го намерим в тази тъмница, ако не беше мълнията. Ръководителят Сергей беше много ядосан на Васко за дето той отишъл в планината без да му се обади. Васко му каза, че му се обадил, но това било по време на пожара и сигурно не го е чул.

А вие знаехте ли, че ако запалиш газта, то газовата буилка ще се взриви? Мократа дървесина не гореше, но една палатка изгоря. А също така и част от дрехите ни. Пак Игор ще изглежда доста смешно докато пак му порасне косата.
Ние ще се върнем в събота, ако ръководителят Сергей поправи колата. Той не е виновен за аварията. Спирачките си работеха нормално, когато тръгвахме. Ръководителят Сергей каза, че в такава стара кола задължително има какво да се троши и може би затова не я застрахова.

Ние я намираме за страшно готина кола. На ръководителя Сергей му е все тая, ако я изцапаме, а ако е горещо понякога ни позволява да се возим на предния капак. Когато в колата са 10 човека си става доста горещо. Той ни разреши да се возим в ремаркето докато полицаят не ни спря и не си поговори с нас.
Ръководителят Сергей е готино момче. Не се безпокойте, той е добър шофьор. Всъщност той учи Светка да кара по планинските пътища, когато там няма коли. Всичко, което въобще сме виждали там, са камьоните превозващи трупи.

Днес сутринта всички момчета скачаха от скалите и плуваха в езерото.
Ръководителят Сергей не ме пусна, защото аз не умея да плувам, а Васко се страхуваше да не потъне заради гипса. Затова той ни разреши да вземем кануто и да се повозим по езерото. Беше много яко. Под водата все още можеха да се видят дърветата от наводнението. Ръководителят Сергей не е такъв сухар като другите ръководители. Той даже и не мрънкаше по повод на спасителните жилетки. На него му се налага да прекарва много време покрай колата и ние гледаме да не го безспокоим.

Познайте! Изкарахме курс по първа медицинска помощ. Когато Олег се гмурна в езерото и си поряза ръката видяхме как действа стипцата.
Аз и Славик имахме разстройство и повръщахме, но ръководителят Сергей каза, че сигурно това е само отравяне от останките от кокошката. Той каза, че и те така са се тровили когато яли в затвора. Аз толкова се радвам, че той е излязъл и е станал наш ръководител. Той каза, че докато е бил вътре е разбрал как да си направи живота по-добър.
Между другото какво е това "педофилство"?
Добре, трябва да тръгвам. отиваме до града, за да изпратим писмата и да си купим вазелин. Не се безспокойте за нищо. Ние сме добре.

Целувам ви, Андрейчо.

The Hanging of Vasil Levski

O my Mother, dear Motherland

Why weep you so mournfully, so plaintively?

And you, raven, cursed bird -

On whose grave croak you with such a dread?

 

Ah, I know - I know you're weeping, Mother

Because you are a dismal slave,

Because your holy voice, Mother

Is a helpless voice - a voice in the wilderness.

 

Weep! There, near the edge of Sofia town

Stretches - I saw it - a dismal gallows

And one of your sons, Bulgaria

Hangs from it with a terrible power.

 

The raven croaks dreadfully, ominously

Dogs and wolves howl in the fields,

Old people pray to God with fervor

Women weep, children cry.

 

Winter croons its evil song,

Gales sweep thistle across the field

And cold and frost and hopeless weeping

Heep sorrow on your heart.

Hadzhi Dimitar

He's alive, he's alive! There on the Balkan Mountain

Drowning in his blood, groaning

A hero lies with a deep wound in his chest

A hero in his youth, in his prime.

 

His rifle's cast to one side

His broken sword the other;

His eyes dim - his head reels

As his mouth curses the universe!

 

The hero lies, while in the sky

The angry sun bakes down;

A harvest girl sings in far-off field

And his blood flows more quickly now!

 

It's harvest time ... so sing, you slave girls

Sing your sad songs! And you, sun -

Shine on that slavish land! This hero

Will perish too ... but be quiet, my heart!

 

He who falls in freedom's fight

Dies not - he's mourned

By earth and sky, Nature and beast,

And singers remember him in song...

 

By day a mother eagle lends him shade

And a wolf meekly licks his wound,

While on high a falcon - heroic bird -

Keeps watch over her brother hero!

 

Evening comes - the moon rises

Stars flood the vaulted sky;

The woods rustle, the wind blows -

The Balkan sings a hajdut song!

 

And wood nymphs in white array

Lovely, beautiful, take up the song -

Softly treading the verdant grass

'Til they reach the hero and sit down.

 

One binds his wound with herbs

Another splashes him with water

A third hastens to kiss his mouth

As he gazes at her - lovely, smiling.

 

"Tell me, sister, where is - Karadzha?

And where is my loyal band?

Tell me - then take my soul -

I want to die here, sister!"

 

They clap their hands, then embrace

And soar into the heavens, singing;

They fly and sing until the dawn

Seeking the spirit of Karadzha...

 

But it's already dawn! And on the Balkan

The hero lies, his blood flowing -

While the wolf licks his vicious wound,

And the sun bakes on ... and on!

 

The Tale Of The Stairs

Dedicated to all who will say:
"It was nothing to do with me!"

 

"Who are you?" The Devil asked him.

"I am a plebeian by birth and all ragged folk are my brothers. How terrible the world is, how wretched the people are!"

It was a young man who spoke with head erect and clenched fists. He stood at the foot of the Stairs - a high white staircase of rose-flecked marble. He gazed fixedly into the distance where the grey crowds of poverty stirred like the turbid waters of a swollen river. The crowds surged and seethed, raised a forest of thin black arms, thunderous cries of wrath and indignation rent the air and the echo faded slowly and solemnly like distant gun-fire. The crowds grew and grew nearer in clouds of yellow dust, single silhouettes showed more distinctly against the grey horizon. An old man approached, bent low to the ground as if seeking lost youth. A barefoot little girl clutched his ragged clothes and stared at the high Stairs with mild cornflower-blue eyes. Stared and smiled. Then thin grey figures came all in rags, singing a long-drawn funeral chorus. Someone whistled shrilly, somebody else thrusting his hands in his pockets laughed loud and harshly and insanity blazed in his eyes.

"I am a plebeian by birth and all ragged folk are my brothers. How terrible the world is, how wretched the people are! But you there, you at the top there..."

It was a young man who spoke with head erect and fists clenched in manace.

"So you hate those up at the top," the Devil asked, and styly leaned forward towards the young man.

"I shall have my revenge on those nobles and princes. I shall cruelly avenge my brothers - my brothers whose faces are as yellow as sand and who groan more bitterly than the blizzards of December. See their naked bleeding bodies, hear their groans! I shall avenge them. Let me go!"

The Devil smiled: "I am the guardian of those at the top and without a bribe I shall not betray them."

"I have no gold. I have nothing with which to bribe you... I am poor, a youth in rags... But I am willing to give up my life..."

Again the Devil smiled: "O no, I do not ask as much as that. Just give me your hearing."

"My hearing? Gladly... May I never hear anything any more, may I..."

"You still shall hear," the Devil assured him, and made way for him. "Pass!"

The young man set off at a run and had taken three steps in one stride when the hairy hand of the Devil caught him.

"That's enough! Now pause and listen to your brothers groaning below."

The young man paused and listened.

"How strange! Why have they suddenly begun to sing happy songs and to laugh light-heartedly?..." Again he set off at a run.

Again the Devil stopped him. "For you to go three more steps I must have your eyes."

The young man made a gesture of despair. "But then I shall be unable to see my brothers or those I go to punish."

"You still shall see them..." The Devil said. "I will give you different, much better eyes."

The young man rose three more steps and looked back.

"See your brothers' naked bleeding bodies," the Devil prompted him.

"My God, how very strange! When did they manage to don such beautiful clothes? And not bleeding wounds but splendid red roses deck their bodies..."

At very third stair the Devil exacted his little toll. But the young man proceeded, willingly giving everything he had in order to reach his goal and to punish the well-fed nobles and princes. Now one step, just one last step remained and he would be at the top. Then indeed he would avenge his brothers.

"I am a plebeian by birth and all ragged folk..."

"Young man, one last step still remains. Just one more step and you shall have your revenge. But for this last step I always exact a double toll: give me your heart and give me your memory."

The young man protested.

"My heart? No, that is too cruel!"

The Devil gave a deep and masterful laugh: "I am not so cruel as you imagine. In exchange I will give you a heart of gold and a brand-new memory. But if you refuse me, then you shall never avenge your brothers whose faces are the colour of sand and who groan more bitterly than December blizzards."

The young man saw irony in the Devil's green eyes.

"But there will be nobody then more wretched than I. You are taking away all my human nature."

"On the contrary, nobody shall be happier than you. Well, do you agree: just your heart and memory?"

The young man pondered, his face clouded over, beads of sweat ran from the furrowed brow, in anger he tightened his fists and through clenched teeth said: "Very well, then. Take them!"

...And like a swift summer storm of rage and wrath, his dark locks flying in the wind, he crossed the final step. He was now at the very top. And a broad a smile suddenly in his face, his eyes now shone with tranquil joy and his fists relaxed. He looked at the nobles revelling there and looked down to the roaring, cursing, grey ragged crowds below. He gazed, but not a muscle of his face quivered: his face was radiant, happy and content. The crowds he saw below were in holiday attire and their groans were now hymns.

"Who are you?" the Devil asked in a low sly voice.

"I am a prince by birth and the gods are my brothers. How beautiful the world is and how happy are the people!"

 

1923 г.

A youth

I do not know why I was born into this world,

I do not ask why I shall die.

When I was born the delicate May morn unfurled

its flowery freshness to the eye.

 

I greeted youthful Spring, I greeted vernal youth

and opened eager eyes to see

how life would come to me, beautiful and smooth,

amid a joyous rhapsody.

 

But no, I wasn't hailed by Spring with merry sounds

and showers of fragrant petals,

instead, a villain met me with a pack of hounds

to put my hands and feet in fetters.

 

Through clouds of fiendish greed and wicked spite,

a sinister shadow crept near,

a gold-armoured monster reared his height

dripping with blood and human tears.

 

In the falling gloom loomed faces pale and lea,

I heard laments in plaintive strains

and threats to repay for pain and vileness mean,

I also heard the clatter of chains.

 

I recognized my brothers who were kept enslaved

by the ungodly god of gold,

I saw the spirit of man: abased, depraved

and crucified a thousandfold.

 

I cried out in iron words and wrathful indignation:

May this be the dire day of doom!

The day of ruin and of new creation!

May fires blaze in this icy gloom!

 

May this, our earth, begin a fiery feast!

May the thunder roll and glow!

The slaves will unite to fight the monstrous beast,

and hurricanes of souls will blow!

 

I'll raise the banner of brotherhood unfurled,

and I will keep it flying high,

and then I'll know why I've come into the world,

I'll also know for what to die.

 

1922

Street-walker

You have born in the lap of privation,

Your childhood was useless strife,

Today you dance, your eyes full of tears,

To the tuneless violin of life.

 

Your implacable stepmother, Night,

Is an evil creature of evil fame;

She tore the narcissus from your breast,

And dragged you down the path of shame.

 

You celebrate the festival of sin

Beneath the street-lamp's dusky light;

No one can hear the pain in your laugh

When you laugh in the quiet night.

 

Drunk with illusions and deceptive hope,

With a withered hyacinth on your breast,

You return to your dingy little room to dine

With hunger, your one and only guest.

 

There hangs on the wall the photo of a child

With pretty and innocent face;

The wistful look it has is now the only trace

Which suffering has not effaced.

 

The days and nights drag on unchanged…

When ugly and relentless Death

Arrives in the chilly autumn of your life

To wring from you your final breath.

 

It will discover with a shock,

That powerful Life has got ahead,

Leaving nothing to destructive Death,

That you have long been dead…

 

1921

Борбата е безмилостно жестока...

Борбата е безмилостно жестока.

Борбата както казват, е епична.

Аз паднах. Друг ще ме смени и...

                                                      толкоз.

Какво тук значи някаква си личност?!

 

Разстрел, и след разстрела - червеи.

Това е толкоз просто и логично.

Но в бурята ще бъдем пак със тебе,

народе мой, защото те обичахме!

 

14ч. - 23.07.1942 г.

Прощално

На жена ми

 

Понякога ще идвам във съня ти

като нечакан и неискан гостенин.

Не ме оставяй ти отвън на пътя -

вратите не залоствай.

 

Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,

ще вперя поглед в мрака да те видя.

Когато се наситя да те гледам -

ще те целуна и ще си отида.

Хроника

В заводите “Круп” днес отливат гранати.

Натъпквайте здраво! - за нас са те, братя.

Те нашата кръв из полята ще пият.

Натъпквайте здраво! Милиони сме ние…

 

Във “Байер” получили някакъв газ

от нова порода. И той е за нас.

той нашта осаждена гръд ще разяжда.

Картината ясна… Нали се догаждаш?

 

Във “Викерс” пробиват картечни дула.

Шестотин куршума в минута - за нас.

те наштекорави глави ще пробиват.

Бъдете щастливи! Бъдете щастливи!

 

Бъдете щастливи, не виждайте как

настига ни буря, обвива ни мрак.

Вземете за почест пред нашта епоха.

Но, моля… по тихо! Но, моля …

без ропот!

Спомен

Аз имах другар,

добър другар,

но... кашляше лошо.

Той беше огняр -

пренасяше с коша кюмюр,

изхвърляше сгур

дванадесет часа на нощ.

 

Аз помня очите

на този огняр.

Как жадно поглъщаха тези очи

всички лъчи,

които случайно,

през сажди макар,

се вмъкваха редко

във нашата клетка.

 

Как бързо се раждаше

трескава жажда

напролет,

когато шумят

листата на двора,

в простора

когато

се стрелкаше ято от птици.

 

Аз чувствах

как тези зеници се молят,

как страдат,

как тягостно страдат!

Те искаха толкова малка пощада -

до пролет,

до другата пролет...

 

Тя - пролетта -

дойде прекрасна:

със слънце,

с топъл лъх

и рози.

Далечен,

теменужен дъх

се носеше в небето ясно.

Но вътре беше мрак

и как тежеше

легналата проза...

 

И тъй,

у нас живота се обърка.

Моторът не работеше добре. -

Започна подозрително да хърка

и... спре.

Не знам защо,

но може би,

защото другият умре.

 

А може би не е така.

А може би, във своя глад,

моторът чакаше ръка

да хвърли в огнения ад

навреме въглищния пласт.

Да, може би.

Не зная аз.

 

Но мен се струваше, че той,

в заекващия си брътвеж,

ме питаше с болезнен вой:

"Къде е другия младеж?"

 

Той - другият - умре.

А ето -

отвън е пролет.

Надалече

се стрелкат птици по небето.

Но той не ще ги види вече.

 

А бе такъв другар...

Добър другар!...

Но кашляше лошо.

Един огняр.

Пренасяше с коша кюмюр,

изхвърляше сгур

дванадесет часа на нощ.

Двубой

Ние сплетохме здраво ръце,

с тебе се счепкахме здраво.

Кръв капе от мойто сърце,

грохнал си ти. Тогава? -

Един ще бъде повален,

един ще бъде победен -

и победеният си ти.

 

Не вярваш ли? Не те е страх?! -

но аз пресметнах всеки ход,

последния кураж събрах

и ти ще бъдеш победен,

разкапан, озлобен живот.

 

Не почваме сега, нали?

Двубоят ни е твърде стар.

Двубоят ни се води с жар

от дълги дни.

От дълги дни сме вплели здраво

ръцете си един във друг.

И никога не ще забравя

жестокия ти, груб юмрук.

 

Във мината избухна газ.

И въглещния пласт

затрупа

петнадест човека доле.

Затрупа

въглещния

пласт

петнадесет

човешки

трупа.

Един от тях

бях

аз.

 

Пред прага на един бордей

дими

изпуснат

пистолет.

Трупът полека леденей...

И нито вик,

и нито шум -

един куршум

и после - смет.

И колко леко...

И без бой,

без порив за живот,

без глас.

Ти спомняш ли си

кой бе той?

Това

бях

аз!

 

На мокрия паваж

лежи

човек, застрелян из засада.

Небето, заредено с взрив,

ще падне с трясък

на площада.

Човекът, който там

лежи

във локва кръв,

е моят брат

и в стъклените му очи

омраза и любов

горят.

Извергът,

мерзкият

стрелец,

закри следите си

завчас.

Ти спомняш ли си тоз подлец?

Това бях

аз.

 

Но помниш ли, едно дете умря

в Париж на барикада.

Едно дете

във бой умря

със кървавата

ретроградност.

Във жилите полека-лека

кръвта изстива

като щик.

Ала една усмивка лека

по устните се плъзва в миг.

И после устните синеят,

ала в очите

жар гори,

ала очите сякаш пеят:

"Liberte cherie!"...

Един гамен е

прострелен.

Лежи скован във смъртен мраз.

Ти спомняш ли си

тоз гамен?

Това бях аз!

 

Но помниш ли,

един мотор

прониза

с смях

и оптимизъм

мъглите,

дето птица даже

не слиза

в влажния простор;

един мотор с крила, които

разсичат

ледната завеса,

изменят земната орбита

и с взрив на бензинни пари

разчистват пътя към прогреса.

 

Моторът, който пее горе,

е труд на моите ръце.

А тази песен на мотора

е кръв от моето сърце.

 

Човекът, чийто поглед верен

е вперен

в нервния компас,

човекът, който

влезе в бой

с мъглите,

с северния мраз,

ти спомнях ли си кой

бе той?

Това бях

аз.

 

Аз съм тук

и там. -

Навред. -

Един работник от Тексас,

хамалин от Алжир,

поет...

Навред съм аз!

Навред съм аз!

 

Как мислиш,

ще ли победиш,

навъсен, мръсен,

зъл живот?

И аз

горя,

и ти гориш,

и двамата

се къпем в пот.

Но ти изчерпваш свойте сили,

слабееш ти,

отпадаш ти.

Затуй така жестоко жилиш,

в предсмъртен ужас

може би...

Тогаз,

на твойто място,

дружно,

ще изградим със много пот

един живот

желан

и нужен,

и то

какъв живот!

Хаджи Димитър

Жив е той, жив е! Там на Балкана,

потънал в кърви, лежи и пъшка

юнак с дълбока на гърди рана,

юнак във младост и в сила мъжка.

 

На една страна захвърлил пушка,

на друга сабя на две строшена;

очи тъмнеят, глава се люшка,

уста проклинат цяла вселена!

 

Лежи юнакът, а на небето

слънцето спряно сърдито пече;

жетварка пее нейде в полето,

и кръвта още по силно тече!

 

Жетва е сега... Пейте, робини,

тез тъжни песни! Грей и ти слънце,

в таз робска земя! Ще да загине

и тоя юнак... Но млъкни сърце!

 

Тоз, който падне в бой за свобода,

той не умира: него жалеят

земя и небе, звяр и природа

и певци песни за него пеят...

 

Денем му сянка пази орлица

и вълк му кротко раната ближе;

над него сокол, юнашка птица,

и тя се за брат, за юнак грижи!

 

Настане вечер - месец изгрее,

звезди обсипят свода небесен;

гора зашуми, вятър повее, -

Балканът пее хайдушка песен!

 

И самодиви в бяла премена,

чудни, прекрасни, песен поемнат, -

тихо нагазят в трева зелена

и при юнакът дойдат та седнат.

 

Една му с билки раната върже,

друга го пръсне с вода студена,

трета го в уста целуне бърже -

и той я гледа, - мила, засмена!

 

"Кажи ми, сестро, де - Караджата?

Де е и мойта вярна дружина?

Кажи ми, пък ми вземи душата, -

аз искам, сестро, тук да загина!"

 

И плеснат с ръце, па се прегърнат,

и с песни хвръкнат те в небесата, -

летят и пеят, дорде осъмнат,

и търсят духът на Караджата...

 

Но съмна вече! И на Балкана

юнакът лежи, кръвта му тече, -

вълкът му ближе лютата рана,

и слънцето пак пече ли - пече!